Отиде си. И пак съм сам с тъгата

и вярата, че утре ще си тук.

                                                Ще чуя стъпките ти, звънеца на вратата,

                                                усмивката ти лъчезарна ще ме направи друг.

Ще седна пак до тебе, загледан, замечтан

ръцете ти  тъй нежни с целувки ще  обвия.

Косите ще погаля с изгарящи си  длани,

а топлият ти поглед ще ми  подскаже – не,

                                                    не спирай!

След туй ще пожелая бликналата нежност

да се превърне  в огън, изгарящ до искрица.

И няма, мила Рими, съвсем да съм прилежен

и нека ти заслужа оценката тогава – единица!