Георги беше докаран в тежко състояние от Пазарджик. Катастрофирал с мотор, дълго време бил в безсъзнание. Травмата е засегнала  основно лицевата област на главата. Хирургичната обработка е била направена в Пазарджик. Отначало се е създало впечатление за нормален ход на  оздравителния процес, но се появили подувания  в местата на наранените тъкани и започнало изтичане на гной. Поискана беше консултация от катедрата по Лицево-челюстна хирургия – Пловдив, след което се реши да бъде приведен в клиниката.

            При първоначалния преглед се установи тежко общо състояние и на моменти унесеност. Цялото лице и горната област  на подчелюстните пространства бяха  отекли. Особено голям оток имаше на дясната слепоочна област. От оперативните рани изтичаше обилно гной. Фиксиращите фрагментите конструкции, поставени в Пазарджик, бяха разхлабени поради обхващане  и  на костната тъкан от гнойния процес. Направи се обсъждане на състоянието с участието на целия лекарски състав на катедрата и се реши да се започне незабавно масивно медикаментозно лечение, основно с антибиотици и имунотерапия. Бързата инфекция се е развила в резултат  на   замърсяването  на наранените тъкани, след падането от мотора. Поради опасността гнойта от дясното слепоочие да пробие тънката подлежаща кост и да премине в мозъка, се наложи да направя пет среза – дъговиден, три вертикални и един хоризонтален, с поставяне на тръбни дренове.

            Болният не можеше да се движи, нито да се храни без помощта на персонала. Битката беже тежка. Тъй като бях често лекуващ лекар на такива случаи, стигнах до извода, че както за да победиш в спорта е нужна спортна злоба, тука бях убеден, че е обезателно необходима хирургична злоба. Нейното присъствие съм призовавал  неведнаж  и ми е помагало много.

             В този етап от лечението, когато аз и останалите колеги от катедрата не се съмнявахме, че ще успеем до доведем до спасяване на живота и връщане здравето на Георги, в селото от което беше той,  е тръгнала мълва, че  вече не е жив. И си мисля, че има хора, които искат да бъдат първи, пък дори да оповестят края на света.

             Георги  уверено отиваше към прогресивно подобрение. Човекът е велико творение, но много крехко. Както можем да изведем от безнадеждно състояние един болен, така  с недостатъчното си знание и познаване на процесите и неправилната лечебна тактика, можем  лесно да го лишим от живот. А за да бъде лекарят добър лечител, той обезателно трябва да обича човека. Двама души на този свят с болка в душата питат: “Боли ли те”? И веднага се заемат да помогнат.Това са майката и лекарят. И не питат как, те намират начин.

             Болният започна да се раздвижва, отначало в болничната стая, постепенно в коридора, а по-късно – в двора на Факултета. Време беше да се направи  преоглеждане на оперативните рани, на места да се повторят предишните оперативни ходове, за да се обездвижат фрагментите и започне да тече времето на срастването им. За това беше необходимо  намесата да стане на операционната маса, под пълна упойка. В екипа с мене беше д-р Петров, по късно доцент, а в момента, когато пиша този очерк, Ръководител на катедрата по Лицево-челюстна хирургия. Той е от хората, с които не можеш да се скараш, той не позволява, не създава ситуация за спречкване.

             Престоят на Георги в клиниката продължи още около един месец. Близките му често идваха и се увериха, че ще им върнем скъпия съпруг, баща и дядо отново у дома. А може би и на мотора. При изписването имаше благодарности, бонбони, цветя.   Насрочих контролен преглед след петнадесет дни, след което освободих бившия ни болен от по-нататъшни посещения.                                                                                                                                                                                                              

            Веднаж, както се движех из Пловдив, срещнах Георги с раница на гърба.  За ръка държеше момченце на 6-7 годишна възраст. Било му внуче. Поговорихме, каза ми, че е добре  и, с пожелания за хубави неща, се разделихме. Той си тръгна с внука, аз останах още на мястото си, поразсъждавах: какво е нужно на човека?  Да е здрав, една раница на гърба, едно дете за ръката и… по пътя към своите радости, стремежите си, към близките си и всичко онова, което му дава смисъл.  А аз бях убеден, че това е  главното удовлетворение на хирурга, неговата   радост.